hristina_pavlova :: Турската политика в Кипър. Кипърската криза от 1963 г.

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

06.07.2012 23:35 - Турската политика в Кипър. Кипърската криза от 1963 г.

Автор: murano Категория: История

Прочетен: 3157 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 06.07.2012 23:39

Интересите на Турция в Кипър Основните турски геополитически интереси към Кипър са съсредоточени върху кипърската бреговата линия, разположена на около 113 км от южната част на Турция в Източното Средиземноморие. На около 400 км западно от Кипър се намира о. Родос (най-източният от 2 400 гръцки острова), който е разположен в Егейско море между Гърция и Турция. Покриващи значителна площ, гръцките острови блокират по-голямата част от турските морски пътища. Лемнос пази входа към Дарданелите, водещ до Мраморно море и Истанбул. Също така, на около 16 км от турския бряг се намират Лесбос и Киос, които блокират морския път при Измир. Действително няма турски град в Егейско море, който да не е уязвим и да не е застрашен от гръцка блокада в случай на война между Гърция и Турция. Единственият по-свободен достъп на Турция до Средиземно море се намира между Родос и Кипър. Това обяснява защо Турция иска да увеличи своето влияние на острова. Логично е, че ако Кипър не е в неприятелските гръцки ръце, Турция ще има многократно повече свободни морски пътища. Освен това, трябва да се подчертае, че през 60-те и 70-те години на ХХ в. Турция е обградена от потенциални врагове. На запад се намира Гърция, на север е България, а през Черно море са Румъния и СССР. На изток Турция граничи с държави, чието отношение към нея е силно враждебно – Иран, Ирак и Сирия. Тази ситуация увеличава турските страхове, че ако Кипър стане част от Гърция, тогава Турция ще остане обградена от изцяло враждебни спямо нея страни. Ето защо Турция има интерес да се грижи за благосъстоянието на турските кипърци. Като прави постъпки за засилване на своето влияние в Кипър, Турция се стреми да избегне своята външнополитическа изолация в югоизточноевропейския регион. От значение за правилното разбиране на турската политика в Кипър са турско-гръцките отношения[1]. Турско-гръцките противоречия от 50-те години придобиват ново измерение, когато към нерешените проблеми между двете страни се прибавя и разрастващият се кипърски проблем. Това води до неотстъпчивост от страна както на Гърция, така и на Турция. Страховете на двете страни са, че ако едната отстъпи от позициите си по кипърския въпрос, това ще доведе до „домино ефект”[2], който да накара едната страна да претендира за по-силни позиции в региона за сметка на другата. Трябва да се подчертае също така, че членството на Турция в НАТО е главният ограничителен фактор за турските маневри по кипърския въпрос. Турция, която през 20-те – 40-ге години е била неутрална страна, през 50-те години вече е тясно обвързана с НАТО и американското влияние. Голямата зависимост на Турция от американското оръжие и финанси е от изключителна важност за развитието както на турските отношения със Запада, така за кипърския въпрос. Стигаме до извода, че турските интереси в Кипър са както геостратегически, така и външнополитически. Чрез засилването на влиянието си в Кипър, Турция цели преди всичко да избегне една твърде вероятна външнополитическа изолация в Югоизточна Европа. Оформянето на турската политическа концепция за Кипър Първоначалният характер на кипърския въпрос трябва да бъде разглеждан главно през англо-гръцките отношения. Великобритания има стратегиски интереси в Кипър и се стреми да запази своето колониално управление там, а Гърция от другата страна се възприема все повече като застъпник на кипърските интереси пред международната общност. Нека припомним, че още през 1948 г. гръцкият крал Павлос обявява, че желае Кипър да бъде присъединен към Гърция, а през 1954 г. е направен опит да се представи въпросът за независимостта на Кипър пред ООН. Сблъсъкът на английските и гръцките интереси в Кипър заплашва да се наруши статуквото. Поради това в началото на 50-ти години Великобритания започва политика, целяща въвличането на Турция в кипърския въпрос. На 28 юли 1954 г. министърът на колониите Литълтон изразява своята „загриженост” относно това, че всяко едно обсъждане на кипърския въпрос ще въздейства отрицателното на турската общественост. Подчертава се необходимостта от сътрудничеството на Великобритания и Турция в НАТО за опазване безопасността на Източното Средиземноморие. Английската политика дава резултат и скоро в турските вестници започва целенасочена пропаганда, целяща да убеди обществеността, че кипърският проблем не може и не трябва да бъде разрешен без намесата на Турция. Агитациите за намесата на Турция в Кипър продължават и по време на проведения в Кипър плебисцит. В същото време в Анкара се издигат лозунги като „Ако в Кипър трябва знаме, то турско знаме ще бъде” и „Кипър е турски”. В този случай е изненадваща позицията, която заема министърът на външните работи Н. Садак, който на 23 януари 1950 г. заявява, че „не съществува кипърски въпрос”.[3]. Управляващата по това време Народнорепубликанска партия (НРП) е на мнението, че кипърският проблем е вътрешна работа на Великобритания. Тази позиция на Турция ще се промени само след няколко месеца. Промяната е продиктувана от смяната на управляващите, настъпила след парламентарните избори от 1950 г. Народнорепубриканската партия, управлявала в продължение на 27 години, е заменена от нообразуваната Демократическа партия.[4] Именно в този момент започва външнополитическата преориентация на Турция, която ще доведе до тясното обвързване на страната с кипърския въпрос. Промяната в позицията на Турция проличава след опита на гръцката дипломация през 1954 г. да представи пред ООН въпроса за независимостта на кипърци. Тогава турският министър на външните работи Ф. Кюпрулу заявява, че Турция няма как да не участва при евентуална промяна по кипърския въпрос. Новооформената концепция на турските управляващи относно мястото и ролята на страната в кипърския въпрос се доразвива от правителствения вестник „Зафер”, според който правата на Турция върху острова са неоспорими. Друг мотив на Турция да се включи в кипърския проблем е въпросът за нейната сигурност. Турските управляващи се притесняват, че ако Гърция получи контрол над Кипър, това би заплашило Турция с пълно обкръжение и откъсване от Запада.[5] Така към средата на 50-те години Турция вече излиза на международната сцена като една от съперниците за придобиване на възможно най-голямо влияние в Кипър. Турция става основен поддръжник на турските кипърци, борещи се за разделяне на острова. Нейното мнение вече е от основно значение за развитието на кипърския въпрос. Кипърската криза от 1963 г. Основите на проблема в Кипър са поставени с подписването на Цюрихско-Лондонските споразумения през 1959 г. На Кипър са наложени разпорежданията на трите страни-гаранти: Великобритания, Гърция и Турция. Без участието на кипърци е взето решение за бъдещото устройство на островната държава – устройство, което цели единствено запазването на статуквото и което по никакъв начин не предвижда развитие или усъвършенстване на наложената система. Затова, когато кипърският президент Макариос предприема стъпки за промяната на тази система, това предизвиква голямо напрежение както между двете кипърски общности, така и на международната сцена. През 1962 г., по време на свое официално посещение в Турция, Макариос проучва каква би била позицията на турското правителство при евентуални изменения в кипърската конституция. Отговорът на Турция е, че тя никога не би се съгласила на подобен опит за едностранно изменение на конституцията. През 1963 г. Макариос, без да зачита мнението на Турция, пристъпва към изменение на някои членове от конституцията. Промяната е направена с цел по-доброто и ефикасно функциониране на държавния апарат. Измененията включват: - премахването на правото на вето на президента и вицепрезидента - премахването на поотделното гласуване на закони от гръцките и турските депутати в парламента - премахването на поотделното изграждане на гръцките и турските общини - премахването на поотделните и въвеждането на единни съдебни органи, създаването на единни полицейски и жандармерийски сили - установяването числеността на кипърските въоръжени сили не въз основа на конституцията, а чрез приемането на специален закон - регулирането на съотношението между гръцките и турските държавни служители, пропорционално на числеността на кипърските гърци и турци.[6] Предложенията на Макариос за изменение на кипърската конституция са връчени на вицепрезидента на Кипър Ф. Кючюк и на представителите на трите страни-гаранти на 30 ноември 1963 г. Тези събития по време съвпадат с дълбоката правителствена криза, в която изпада Турция след оттеглянето на второто правителство на Исмет Иньоню. Правителството на Иньоню допринася в значителна степен за утвърждаването на многопартийната парламентарна система на управление. Към края на 1963 г. обаче коалиционните партньори на управляващата НРП се оттеглят от правителството. Като резултат Иньоню е принуден да подаде оставката на второто си коалиционно правителство. Президентът Гюрсел възлага на лидера на ПС (партия на справедливостта) Р. Гюмюшпала да състави ново коалиционно правителство, но той не се справя със задачата. В стремежа си да овладее както ситуацията в Кипър, така и настъпилата правителствена криза, Дж. Гюрсел се обръща отново към Иньоню. Така на 25 декември 1963 г. третото коалиционно правителство на Исмет Иньоню получава вот на доверие в парламента. Новото правителство на Иньоню трябва да овладее бързо ескалиращата ситуация в Кипър. Турция приема изменението на кипърската конституция като опит да се постави турскокипърското малцинство в зависимост от гръцкото мнозинство. Турция заедно с лидерите на турските кипърци виждат в предложението на Макариос опит да се отхвърлят Цюрихско-Лондонските споразумения, гарантиращи правата на турскокипърската общност. Напрежението расте и на 21 декември 1963 г. се стига до първия въоръжен сблъсък на двете кипърски общности в Никозия. През следващите дни подобни сблъсъци има и в други кипърски селища. Кипърската полиция заедно с представители на гръцките кипърци обкръжават турскокипърски квартали, а онази част от полицията, която е съставена от турски кипърци е разоръжена. Реакцията на много от турскокипърските депутати и държавни служители е да напуснат работа. Междувременно напрежението не стихва и броят на убитите и ранените расте. Така се слага началото на кипърската криза, която оттук насетне ще е постоянен източник на напрежение, както между гръцките и турските кипърци, така и в международен план. Реакцията на Турция в тази ситуация е да поиска незабавната съвместна намеса на трите страни-гаранти в Кипър. В случай, че Великобритания и Гърция не се съгласят на обединени действия за възстановяване на статуквото на острова, тогава Турция е склонна да предприеме самостоятелни действия, на които тя има право според чл. 4 от гарантийното споразумение: „ ... Когато обединените или съгласуваните действия са невъзможни, всяка една от страните-гаранти запазва правото си да действа с цел да изгради отново създадения с това споразумение режим.”[7] Именно в тази част от споразумението от 1959 г. се корени източникът за бъдещото напрежение на острова – на Кипър е дадена независимост, но във всеки един момент съществува опасността или от обединена военна интервенция от страна на трите страни-гаранти, или от самостоятелната намеса на някоя от тях. Това означава, че на Кипър не се дава правото да води самостоятелна външна и вътрешна политика, което от своя страна означава, че провъзгласената независимост от 1960 г. е само имагинерна. На 24 декември 1963 г. Великобритания, Гърция и Турция отправят общ призив към кипърската република за незабавно спиране на въоръжените сблъсъци. Този призив обаче не дава очаквания резултат. Гръцкокипърските екстремисти не спират стълкновенията, а напротив – те продължават обкръжаването и изолирането на турските кипърци. В такава една ситуация Турция се вижда принудена да действа решително за спирането на кръвопролитията. Тя предлага военните контингенти на трите страни-гаранти, намиращи се в Кипър, да предприемат обединени действия за прекратяване на насилието. В противен случай обаче Турция заплашва да действа самостоятелно.[8] Гърция от своя страна излиза с предложение за среща на тримата външни министри на Великобритания, Гърция и Турция, на която трябва да се потърси правилната формула за разрешаването на проблема. Това предложние обаче се приема от Турция като нерешителност за използването на военна сила. Затова Турция предприема мерки, които според нея ще доведат до спирането на огъня. Турски реактивни изтребители правят няколко предупредителни полета над Кипър, турските военноморски сили се струпват в най-близкото до Кипър турско пристанище Мерсин, а турските сухопътни части са поставени в постоянна бойна готовност. Посланието е повече от ясно – или кипърци ще прекратят огъня самостоятелно, или Турция ще предприеме едностранна военна интервенция. Въпреки обявената бойна готовност, турският президент Дж. Гюрсел изпраща послание до държавните глави на САЩ, Великобритания, ГФР, Франция и Гърция, в което се опитва за пореден път да привлече вниманието на международната общност към събитията в Кипър и в което се търси съдействие за прекратяването на огъня. Исмет Иньоню от своя страна прави изявление пред турския парламент, че Турция ще вземе всички възможни мерки за прекратяването на насилието спрямо турските кипърци на острова. Позицията, която заема турското правителство, предизвиква голяма антигръцка кампания в страната. Издигат се пропагандни лозунги като „Анексия или смърт” и „Зеленият остров е турски”.[9] Западните страни решават да се намесят в разрешаването на кофликта, едва когато разбират, че допълнителното нагнетяване на обстановката в Кипър може да има сериозни последици за стабилността в Югоизточна Европа, което от своя страна би застрашило техните стратегически интереси в този регион. На 26 декември 1963 г. в Кипър е свикано съвещание по инициатива на Великобритания, на което Макариос заедно с представителите на турскокипърската общност вземат решение за прекратяването на огъня. На същата дата Съветът на НАТО решава, че прекратяването на огъня трябва да се извърши под прекия контрол на английския, гръцкия и турския военен контингент на острова. Също така се решава да се установи т.нар. „зелена линия”[10], неутрална зона, която да разделя гръцката от турската част на Никозия.[11] Намесата на НАТО в конфликта единствено нажежава още повече обстановката на острова. Кипърският президент Макариос е принуден да прекрати огъня, но въпреки това той не се отказва от борбата за спечелването на действителна независимост за Кипър. Под натиска на НАТО Макариос се съгласява да участва през януари 1964 г. в една конференция в Лондон с участието на Великобритания, Гърция и Турция. Целта на конференцията е заинтересованите страни да намерят изход от създалата се ситуация в Кипър. В Лондон се предлага като решение в Кипър да се настанят военни контингенти на страните членки на НАТО. Макариос, разбира се, не се съгласява с това предложение, което би отнело дори и имагинерната независимост на острова. Трябва да се отбележи, че след Лондонската конференция от януари 1964 г. САЩ започва да играе значителна роля за разрешаването на кипърската криза. Като главна сила в НАТО САЩ се опитва да стабилизира ситуацията в Кипър, чието ескалиране заплашва отношенията между Гърция и Турция. Като се има предвид, че САЩ е главен кредитор на Турция от 50-те години насам, може лесно да се обясни нейната загриженост за по-бързото разрешаване на проблема. За периода 1951-1960 г. САЩ оказва на Турция финансова помощ, възлизаща на 1 млрд. 431 млн. долара. Повече от половината от тази сума е предвидена като военна помощ.[12] Важно е да се отговори на въпроса какъв интерес има САЩ от финансирането на турското военно дело. Отговорът е, че Америка се стреми да превърне Турция във военностратегически плацдарм в Близкия изток. Затова са лесно обясними последвалите действия от страна на американското правителство, което ще се стреми по-скоро да успокои международните отношения на Турция и Гърция, отколкото да предложи истинско решение на кипърската криза. САЩ се опитва да лавира между Турция и Гърция, като обещава и на двете страни приемлива формула за разрешаването на кипърската криза, която да не накърнява техните интереси. В действителност обаче американското предложение за решаването на кипърския проблем е повторение на предложените мерки по време на Лондонската конференция от януари 1964 г. САЩ предлага в Кипър да се настанят военни сили на страните членки на НАТО, които трябва да прекратят стълкновенията на острова. В замяна на това докато трае престоят на силите на НАТО в Кипър Великобритания, Гърция и Турция трябва да се откажат от правото си на военна интервенция. Турция и Гърция са склонни да се съгласят с предложението на САЩ, но Макариос отказва да приеме намесата на страните членки на НАТО. Кипърският президент решава да внесе въпроса за кипърската криза за разглеждане в Съвета за сигурност на ООН. На 4 и 13 март в Общото събрание на ООН са гласувани резолюции 186 и 187, които постановяват следното: - Учредява се мисията на Генералния секретар на ООН, чията цел е постигането на решение на кипърския проблем, което да е в съгласие с хартата на ООН. - Създават се Умиротворителните сили на ООН в Кипър, които за срок от три месеца трябва да съдействат за мирното разрешаване на кипърската криза. - Суверенитетът на кипърската република е потвърден заедно с приемствеността на правителството в Кипър.[13] Резолюциите на ООН удовлетворяват и кипърската и турската страна. Кипър е доволен, че мироопазващите сили са на ООН, а не на НАТО, а Турция е доволна, че Цюрихско-Лондонските споразумения от 1959 г. се смятат за валидни от ООН. Въпреки намесата на ООН за мирното разрешаване на кипърския проблем, напрежението на острова не стихва. Във времето до пристигането на Умиротворителните сили на ООН в Кипър се разиграва поредният етап от гръцко-турските стълкновения. Гръцкокипърските екстремисти се опитват да завладеят някои стратегически пунктове на турскикипърските екстремисти. Това води до незабавна реакция от страна на Турция. На 12 март 1964 г. турското правителство изпраща протестна нота до Макариос, в която се настоява за незабавно спиране на въоръжените сблъсъци и за прекратяването на обкръжението на турските райони в Кипър. В противен случай Турция заплашва, че ще се възползва от правото си на едностранна интервенция. От този момент нататък правителството на И. Иньоню започва да следи още по-внимателно събитията в Кипър и изчаква най-подходящия момент за извършването на военна интервенция. Турция решава да нахлуе в Кипър на 6 юни 1964 г. Единствено намесата на американското правителство успява да предотврати турската интервенция. На 4 юни 1964 г. турското правителство с писмо информира САЩ за заплануваната интервенция. На 5 юни обаче И. Иньоню получава писмо от американския президент Линдън Джонсън, който категорично се противопоставя на предстоящата интервенция в Кипър. В писмото на Л. Джонсън се казва, че без разрешението на САЩ Турция няма правото да извърши интервенция в Кипър. Казва се още, че докато не са изчерпани докрай всички възможности за колективни действия на страните гаранти, Турция няма правото да се намеси едностранно в конфликта. В писмото се изтъква, че извършването на заплануваната интервенция без съмнение ще доведе до военен сблъсък между Гърция и Турция, а това е недопустимо, имайки предвид, че двете страни са съюзнички в НАТО. Една от най-важните точки от писмото на Л. Джонсън гласи, че извършването на интервенция в Кипър без съгласието на останалите членове на НАТО ще направи невъзможно те да защитят Турция срещу Съветския съюз, който без съмнение ще се намеси в конфликта.[14] Преориентация в турската външна политика и бомбардировките в Кипър през август 1964 г. Писмото на Л. Джонсън до И. Иньоню е показателно за липсата на самостоятелност в турската външна политика. Турция се оказва напълно изолирана както в Югоизточна Европа, където конфликтите с Гърция застрашават да се превърнат във война, така и на Запад, където НАТО заплашва да оттегли подкрепата си за Турция при извършването на интервенцията в Кипър. Турското правителство няма друг избор освен да отмени заплануваната за 6 юни интервенция в Кипър. Но в отговора си до Л. Джонсън И. Иньоню не пропуска да отбележи съществуващите сериозни разногласия между Турция и САЩ. Турското обществено мислене е възмутено от събитията в Кипър и е убедено в правотата на турската политика, обявила се за военна интервенция. Затова турската общественост е в шок, когато разбира за прословутото писмо на американския президент Л. Джонсън, в което в прав текст на турското правителство е обяснено, че не може да използва оръжието си, закупено с американска помощ, без позволението на САЩ. Пълният текст на писмото на Л. Джонсън става обществено достояние по-късно, но главното му съдържание веднага изтича в турската преса. Писмото оправдава страховете на турските националисти, които твърдят, че Турция е само пионка в ръцете на НАТО и че нейните съюзници не биха я защитили в случай на нужда. Писмото на Джонсън надига огромна вълна от антиамерикански настроения и искания на националистите за една по-самостоятелна турска външна политика. Антиамериканизмът в Турция се превръща във важен външно и вътрешнополитически проблем. Страната се оказва разделена на два различни лагера – проамериканските десни и антиамериканските леви. За първи път в историята на турската политика се отправя открита критика към досегашното управление, което чрез приемането на доктрината Труман и плана Маршал и чрез въвличането на Турция в НАТО и в Багдадския пакт е накърнило независимостта на страната и е подчинило външната й политика на Запада, доминиран от САЩ. Тези упреци идват главно от интелигенцията и по-специално от т.нар. Идейни клубове (Fikir Kulьbleri), студетски групи, събиращи се в университетите, за да дискутират проблемите на изостаналото турско общество. Тези клубове са първият серизен опит за създаването на гражданско общество в една страна, в която бюрократичният контрол смазва всяка инициатива.[15] На 21 юни 1964 г. И. Иньоню заминава на официално посещение в САЩ. Целта на посещението е да се изложат принципите на турската политика по отношение на кипърския въпрос и да се потвърди още веднъж валидността на Цюрихско-Лондонските споразумения. САЩ от своя страна се стреми да покаже на Турция, че съществуват и други пътища за разрешаването на кипърската криза извън споразуменията от 1959 г. В крайна сметка целта на САЩ в тези преговори е да разбере каква компенсация би поискала Турция в замяна на преминаването на Кипър към Гърция. По-късно по време на турското посещение в Лондон английският министър-председател Д. Хюм директно пита Иньоню какво ще поиска Турция срещу предаването на острова на Гърция. Преговорите в САЩ и Великобритания са част от един англо-американски план, който цели присъединяването на Кипър към Гърция и даването на някаква компенсация срещу това на Турция. Осъществяването на този план би накърнило геостратегическите и политическите интереси на Турция, поради което тя отхвърля англо-американското предложение. Все пак се стига до решението за започване на преговори между Гърция и Турция в Женева с посредничеството на представители от ООН и САЩ. Американският представител предлага на Турция да се предостави една база в Кипър, което в действителност означава подялбата на острова между Гърция и Турция или осъществяването на двоен еносис.[16] Предложението се приема от Турция, но не и от Гърция. Предложен е и друг вариант – на Турция да се предостави една база в Кипър под наем, но този път Турция е тази, която не се съгласява с предложението.[17] Преговорите в Женева се оказват безплодни. Междувременно кризата в Кипър се изостря още повече, когато през август 1964 г. гръцкокипърски екстремисти решават да превземат Еренкьой и Кокина. Реакцията на турското правителство е незабавна. На 8 и 9 август 1964 г. турските военновъздушни сили бомбардират позициите на гръцкокипърските екстремисти в тези области. Тази постъпка от страна на Турция се цели на първо място прекратяване настъплението на гръцкокипърските екстремисти, но тя е показателна и за новата насока в турската външна политика. Турция иска да покаже на международната общност, че страната вече ще се ръководи на първо място от собствените си интереси, а след това от интересите на своите съюзници. Това е акт, който показва стремежа на Турция за една по-независима и необвързана със САЩ външна политика. Ситуацията скоро е овладяна чрез намесата на САЩ и СССР. Прекратени са турските бомбардировки над Кипър, както и действията на кипърските екстремисти. След този случай правителството на И. Иньоню насочва усилията си към подобряване на отношенията между Турция и СССР. Това действие на турската дипломация е продиктувано от два фактора. На първо място, става ясно, че Турция повече не може да разчита на помощта и съдействието на САЩ и НАТО. Вторият фактор е свързан със съветската заплаха за Турция, за която намеква Л. Джонсън в своето писмо. Оставена без външнополитическа подкрепа от Запада, Турция решава да се насочи към по-тесни връзки със Съветския съюз. През ноември 1964 г. турският външен министър Ф. Еркин, който по това време е на посещение в СССР, води преговори за мирното разрешаване на кипърския проблем. Това посещение бележи началото на подобряването на турско-съветските отношения. Новата ориентация на турската външна политика буди острото недоволство на САЩ. Американското правителство решава, че управлението на И. Иньоню е отговорно за засилващите се антиамерикански тенденции и прави постъпки за свалянето му от власт. За тази цел САЩ иска да привлече като съюзници останалите политически партии в Турция и най-вече ПС, с чиято помощ да бъде свалено третото коалиционно правителство на И. Иньоню. На 17 февруари 1965 г. партиите, недоволни от управлението на И. Иньоню, гласуват против проектобюджета на правителството и то е принудено да подаде оставката си. С това се слага край на третото коалиционно правителство на И. Иньоню.[18] Ето как кипърската криза, започнала през 1963 г., се оказва от огромно значение за по-нататъшното развитие на турската политика, която в стремежа си да поеме по-самостоятелен курс попада в капана на американското влияние. Използвана литература Aksu, Fuat, „Turkish-Greek Relations and the Cyprus Question: Quo Vadis?” James H. Meyer, Policy Watershed: Turkey`s Cyprus Policy and the Interventions of 1974. А. Гарабедян, „Цюрихско-Лондонските споразумения за Кипър” в „Балканите след Втората Световна Война”, том I, София, 1978. Дженгиз Хаков, „Кипърската криза и нейното отражение върху политическата борба в Турция” в „Политическата борба в Турция 1960-1071 г.”, София, 1979. Feroz Ahmad, Military intervention, institutional restructuring, and ideological politics, 1960–1971. „The Making of Modern Turkey”. Taylor & Francis e-Library, 2003. „Кипърският Въпрос. Кратък Увод”, Издание на Бюрото по печата и информацията, Република Кипър. Idrıs Bal, „Turkish Foreign Policy in the Post Cold War Era”, 2004.

[1] Aksu, Fuat, „Turkish-Greek Relations and the Cyprus Question: Quo Vadis?”, стр. 208 [2] Meyer, J., Op. cit., стр. 7 [3] Гарабедян, А., Цит. съч., стр. 183-185 [4] Хаков, Дж., Цит. съч., стр. 11 [5] Гарабедян, А., Цит. съч., стр. 185 [6] Хаков, Дж., Цит. съч., стр. 94-95 [7] Пак там, стр. 95 [8] Feroz Ahmad, Military intervention, institutional restructuring, and ideological politics, 1960–1971. „The Making of Modern Turkey”. Taylor & Francis e-Library, 2003., стр. 140 [9] Хаков, Дж., Цит. съч., стр. 96-97 [10]http://www.hri.org/Cyprus/Cyprus_Problem/images/cyprus_1.jpg - карта на Кипър с обозначение на зелената линия. [11] Хаков, Дж., Цит. съч., стр. 97-98 [12] Пак там, стр. 13-14 [13] „Кипърският Въпрос. Кратък Увод”, Издание на Бюрото по печата и информацията, Република Кипър., стр. 21 [14] Хаков, Дж., Цит. съч., стр. 100-102 [15] Ahmad, F., Op. cit., стр. 141-142 [16] Idrıs Bal, „Turkish Foreign Policy in the Post Cold War Era”, 2004., стр. 212 [17] Хаков, Дж., Цит. съч., стр. 104-105 [18] Пак там, стр. 106-107

Нагоре